Тишината,онази която  понякога боли  до неузнаваемост ,
онази в  която мислите ми потъват ,онази която крещи колко е празно сърцето ми,онази която изобличава лъжата, че съм силна, когато съм сама. Тишината...Не мога да я докосна, но тя съществува вътре в мен. 
След поредния ден, пощурял от звуци /телефон, телевизор,  колите, разговорите, любимите и нелюбими песни, смехът, ремонтът на съседите и моят собствен, тиктакането на часовника.../, след всички звукови пирончета, които се впиват в изтерзаното ми съзнание, аз се скривам в моята тишина,онази вътрешната и тогава всичко замира...
В плен на силната й схватка, искам да изкрещя  пред целия свят, но вместо вик върху устните ми се появява усмивка. Защото тази тишина се ражда в мен след моя забързан, пощурял от звуци ден.
 И тя се измерва с единицата, наречена Живот!